Аз и училището
Днес е 15 септември. Днес започва моята предпоследна година в училище. Реших, че е годината, в която ще се науча как да уча. Защото от десет години ходя на училище, без да знам как да уча. Защото правя нещо, което може да бъде толкова приятно, защото трябва, а не защото искам. Когато тази година измине, искам да мога да кажа "Уча, защото искам."
В понеделник ще отида на училище, ще вляза в час, ще седна на някой чин и учебната ми година ще започне. С нея ще започнат и многото неща, които не мога да приема за естествени. Първо, какво наистина правим толкова много деца, събрани на едно място? А да, учим. Защо учим? И наистина ли учим?
Когато питам съучениците ми, защо ходят на училище, очаквам да ми отговорят "за да учим", а не "защото трябва". А когато ги попитам защо учат, очаквам да ми отговорят със "защото искаме", но ми отговарят със "защото трябва". Всъщност очаквам да ми отговорят точно това. Защото трябва. Вярно, образованието е задължително, но според мен желанието да учим трябва да стане задължително. Ще ви дам един пример.
Учене за оценка. Или още известно като "зубрене". Един много познат метод в моите среди, за жалост, съвсем познат и за самата мен. Ще ви го опиша с няколко думи, въпреки че съм сигурна, че и вие сте запознати с него. Взимаш един текст, наизустяваш го, изпитват те, имаш оценка, готов си, все пак за оценката си учил, вече можеш да го забравиш съвсем спокойно. И всичко това заради какво? Защото ако не го научим ни чака една двойка, подигравки или точно обратното "Ехе, споко, и аз имам двойка"; ще излезем глупави или... наказани. Прието е, че грешките не са приети добре.
Странното е, че "учим" заради всякакви други причини, но не и заради себе си. Този начин на живот го водят много хора. За мен това е тъжно. А за вас? Тъжно е, защото учат нещата наизуст. Защото не ги разбират. Защото дори не изпитват нужда да ги разберат, а просто да получат добра оценка. Ние сме хора, а не компютри, че да ни се дава информация, която да запаметяваме. Защото нашият мозък забравя, за разлика от този на компютрите. С това сме различни от тях. Хората трябва да мислят, а компютрите да помнят. Ние сме много по-сложни и перфектни от тях - имаме способността да мислим. Има разлика. Искам тя да се вижда. Да е контраст. Да е цел. Да е начинът. Трябва да ни учат как да мислим, а не какво да мислим.
Това, което ме натъжава най- много, е колко сме празни. Толкова млади, със свежи умове, с почти безкрайно време, но желанието да знаем нещо повече - почти никакво. Толкова млади, а сякаш вече стари.
А аз? Сега се чувствам като дете. Дете, което е любопитно за всичко около него. Искам да знам повече. Искам да науча за многобройните неща, които ме заобикалят, за многобройните неща, които виждам, чувам, докосвам и усещам, за многобройните букви, които прочитам и разбирам, с желание за още и още. Имам желанието да знам за всичко, за което съм благодарна, че имам. И ще го науча. В моето училище. У дома.
